Създадени да израстнат до съвършенство

НИВАТА ИЛИ СТЕПЕНИТЕ НА РАЗТЕЖ

“Но ти можеш, Джонатан, защото се научи, едното училище завърши, но е време да започнеш друго” (Джонатан Ливингстън, Чайката)

Тъй като никой или нищо не съзрява изведнъж, разтежа е много съществена, динамична част от човешкият живот. Ако един човек иска да изпълни своята съдба, ако човек иска да постигне пълна зрялост в очите на Бог, той трябва да израства през период от време. Така както всички живи неща, когато престанат да растат те умират. Докато феномена с разтежа е широко познат, напоследък започва да бива разбиран по различен начин. Когато Харвардският професор Ерик Ериксън, това което той е направил за децата си и очевидно това, което Ричард Бах е направил за чайките, Гейл Шийхи е направила за възрастните хора. В нейния наскорошен бестселър “Проходи” тя показва, че растежа никога не спира. Има различни фази на човешкия растеж, дори вече в зрелостта ни, когато станем големи, но тогава се появяват напредналите фази, които зависят от успешното завършване на предишните. Докато Ериксон идентифицира тези фази за деца и за подрастващи, Шийхи започва задачата с идентифицирането на тези фази за вече израсналите индивиди, т.е. за зрелите хора. Това, което тя казва е, че феномена на растежа е доживотен процес, процес, който върви през целия живот, често насичан от кризи и трудности.
Докато си даваме сметка че има неизмеримо много фази на човешкото развитие, Божественият Принцип ни предлага точно три степенен модел, в който се осъществява този процес на израстване. Движението на човек към зрелостта може да бъде разгледано като формиране, израстване и завършеност. През първите години на живота си детето се научава да говори, да върви и да свикне с това, че има личност и да почне да ръзсъждава. И това е първото, което се образува през първите образуващи години.
Израствайки, човек достига окончателния си физически размер, развива до голяма степен независимост от своите родители и култивира своят собствен кръг от приятели. Това той постига в етапа на израстване в своя живот. Достигайки зрелостта си, той не само става физически зрял, но ако говорим от гледна точка на идеала през тази степен на завършеност той също би трябвало да постигне и самостоятелна автономна личност и да развие зряла способност да обича и да работи.
Тъй като всяко битие се развива през тези три основни фази, Божественият Принцип ни учи, че числото три представлява състоянието на завършеност.

ГОСПОДСТВОТО НА БОГ

Макар повечето християни да казват, че от раждането си до смъртта човек е воден и надзираван от силната любов на т. нар. Небесен баща, те също потвърждават от друга страна, че този човек е господар на своето състояние, че човек е господар на своята съдба и на своята душа. Обаче съществува известна доза напрежение за християните между вярата, че Бог господства и в равна степен силното схващане, че човек притежава свободна воля. Разрешаването на този парадокс в никакъв случай не е било лесна задача.
Божественият Принцип обръща този въпрос към прякото и непрякото господство на Бог. Според него Бог владее над човек, но преди той да постигне зрялост и това негово владение е непряко. Но тази връзка може да бъде обяснена чрез принципа на аналогията с естественият свят. По време на периода на израстване всяко нещо в материалният свят се развива според автономната сила на естествените закони. Падат сняг и дъжд, сменят се сезоните, зазоряват се нови дни, пада нощ, всичко това се случва, защото такъв е законът на природата създадена от Бог.
Бог се свързва с незрелия човек по подобен начин. Мажем да кажем, че мъжете и жените, които не са достигнали духовна зрялост са водени от духовният закон. По този начин периодът на израстване е времето, когато Бог владее непряко над човечеството.
Трябва да забележим, че това непряко владение често може да бъде период на трудност или нестабилност. Физически ако не живеем според правилата на доброто здраве можем да се нараним или да унищожим телата си. По същия начин е духовно, ако пренебрегнем принципите на Бог или ако се въвлечем в духовно нездрави дейности, съответно резултата най-вероятно ще бъде страдание. Ако съблюдаваме принципите на Бог и неговите закони, тогава ние можем да израснем до пълната си зрялост и здраве и в духовен и във физически аспект. По този начин нашият растеж отвъд непрякото господство на Бог става абсолютно възможно. От другата страна на непрякото господство ние влизаме в прякото господство на божията любов.
По същия начин както растенията и животните трябва да постигнат определено ниво на израстване преди човек да може да обере техните плодове или да може да ги използва напълно. По същия начин и хората трябва да постигнат духовна зрялост преди Бог да може да събере “урожая”.
Такава зрялост бива постигната, тогава когато човек стане единен със сърцето на Бог. Когато човек напълно отговаря на Бог, Бог му дава своята любов и своята власт. Това се нарича Пряко господство.
Божественият Принцип ни учи, че обещанието на прякото господство е в това да живеем сърце до сърце с Бог, като зрели индивиди. В този съюз Бог ще управлява чрез любов, а законите и командите стават ненужни. При прякото господство на Бог, човек е напълно свободен, освободен да бъде такъв, какъвто е бил замислен. Прякото господство следователно не трябва да бъде обърквано с едностранно владичество. По скоро то трябва да бъде разбрано като взаимна връзка на взаимна обич. Тази връзка на любов е последният скъпоценен камък в короната, ако можем така да кажем на вътрешният живот на един човек, който отваря изключителни нови възможности за любов, радост и красота.

СПОДЕЛЕНА ЗАДАЧА

В едно от най-важните произведения на Фьодор Достоевски “Историята на великия инквизитор”, Христос се е върнал на земята. Той отново е започнал да лекува и да раздава милосърдие, но за негова изненада, той е хвърлен в затвора. Там той се сблъсква с великият инквизитор. На Христос му се казва, че трябва да се изправи лице в лице със смъртта, защото отново той води хората в погрешна посока. Той води хората към свободата и само-отговорността - “страховити товари”, твърде непосилни за човек. По-добре е, казват му на Христос, хората да не се сблъскват със само-отговорността, защото в църквата на тях им се дава всичко, от което имат нужда, хляб и други символи на сигурност.
Макар и пресилена, историята на Достоевски определено ни казва нещо. Има тенденция във всички нас да не поемаме отговорност за собствения си живот. В определени случаи бихме искали да дадем този товар на Бог, на църквата или на всяка една фигура, която представлява сила, власт и авторитет. Въпреки подобни тенденции, Божественият Принцип, заедно с по-голямата част от съвременната мисъл утвърждава критичната роля, която всеки един човек трябва да изиграе в оформянето си на собствената си съдба. Ние не можем да прехвърлим отговорността си на някой друг. Всеки един от нас е капитан на собствения си кораб.
Разбира се не искаме да кажем, че ние сме сами. Според Божественият Принцип Бог е на наша страна. Има органично партньорство между човек и Бог. Но усилията на Бог за наша сметка стават ефективни само тогава, когато ние си изпълним нашата част. В процеса на израстване има постигане на прякото господство и на изграждането на небесното царство. Бог си върши неговата част, но ние трябва да си свършим нашата. Докато нашата част от отговорността не е завършена, усилията на Бог са напразни. Господ помага на онези, които си помагат сами, защото той може да помага само на онези, които правят усилия. От гледна точка на този принцип, определени обичайни практики на Исус стават по-разбираеми. Когато Исус е оздравявал болните първо той е питал дали те са му вярвали. Когото е влизал в една къща и слепите са отишли към него, Исус е казал: “Вярвате ли, че мога да направя това?”, те са му отвърнали: “Да, Господи”. И тогава той е докоснал очите им казвайки: “според вашата вяра нека да ви се върне” (Матея 9:28,29). Вярата е била онова условие, което е помогнало на оздравителната енергия на Бог да работи. Без тази вяра не е възможно лечителство. По същия начин Матея ни казва, че Исус е обещавал на хората, които търсят отговори, че те ще ги намерят, но първо ги е помолил да направят това, което се изисква от тях. “Попитайте и ще ви бъде дадено, потърсете и ще намерите, почукайте и ще ви се отвори, защото всеки, който пита получава, и който търси намира, и на онзи, който чука ще му бъде отворено.” (Матея 7:7,8).
Ако попитаме, защо така става, че ни е дадена част от отговорността ние можем да предложим две причини в отговор. Първо всеки един от нас е създаден като дете на Бог, на нас ни е дадена свободата да вземаме решения, да направим своя избор и също задължението да поемем отговорност за нашият избор. По този начин Бог ни позволява да участваме в собственото си сътворяване. Или можем да кажем, че ние ставаме сътворци заедно с Бог.
И като втора причина Божественият Принцип обяснява, че Бог искаше човек да стане господар на всички светове, като негов представител. Така, че човек може истински да постигне господство само върху това, което той е създал. А ние не сме участвали в изграждането на този свят, следователно трябва да направим някакво малко условие, за да можем да се наречем сътворци. Поемайки отговорност в нашето собствено сътворяване, Божественият Принцип ни казва, че ние се квалифицираме да наследим правото на господство на Бог.

СПОДЕЛЯНЕТО НА ОТГОВОРНОСТТА

Естествено, сравнено с грижите, които Бог полага за нашето израстване, нашата отговорност е много минимална. Двете не могат да бъдат сравнени. Но въпреки всичко, фигуративно казано можем да кажем, че отговорността на Бог е 95 %, а нашата е 5 %. Пет % от работата обаче не могат да бъдат изпълнени с полагането само на 5 %ни усилия. Макар че ние сме отговорни само за малка част от цялостната задача, ние трябва да вложим 100 % усилия, за да можем да изпълним тази малка част.
Можем да кажем тогава, че Бог е господаря или по-точно каменен зидар, който изгражда прекрасна каменна стена. Той е положил по-голямата част от камъните там, но е останал само един. От нас се иска да поставим този краен камък, т.е. този последен камък. Като хора, които участват в работата на Бог, ние можем да вземем участие в славата или можем да се радваме от свършената работа.
В исторически план човечеството не е изпълнило своите 5 %. Бог е трябвало да чака за необходимите съответни човешки действия. Независимо колко дълго ще отнеме този принцип на съвместна отговорност остава непроменлив. Ние живеем в свят на страдание не защото Бог не е загрижен за нас, а защото човечеството не е изпълнило своята отговорност. Ние оформяме съдбата на света с нашите действия и нашите решения определят не само нашият собствен успех, но и този на Бог.
Много са примерите, които ни говорят за съществуването на един друг свят, т. нар. духовен свят, което ни открива нещо универсално. Нещо универсално във човешкото съзнание.
От млад ум и древните гърци през Исус и Павел, през най-африканските и източни култури, че чак до спиритуалистите от ХХ век се твърди за вярване във някакъв вид надрастване над духовната смърт. Твърдението на Исус, че във неговия бащин дом “има много стаи” някак си бива оправдан от факта, че това е общо схващане, което е присъщо на толкова много различни народи.

ПЛАНИНАТА НА ПРЕОБРАЖЕНИЕТО

Докато много традиционни вярващи се опитват да избягват тази тема всъщност свидетелството за съществуването на духовен свят пропива цялата Библия. Такива пророци като Езекил и Исая говорят за силни духовни видения, така както прави и писателя на книгата откровение. В Евангелията ангелите говорят (Лука 1:28) на планината на преображението Исус говори със Моисей и Илия – исторически личности, които са живели и са починали отдавна преди него.
“И след шест дни Исус взе със себе си Петър, и Яков, и Йоан, неговия брат и ги заведе високо във планината. И той се преобрази пред тях, и неговото лице светна като слънце, и неговите дрехи станаха бели като светлина, и ето виж там се появиха, заедно със него Мойсей и Илия и си говореха заедно” (Матея 17-1:3).
Днес може би най-драматичното свидетелство за съществуването на духовно измерение идва от онези, които са имали, както често се наричат, преживявания “близки до смъртта”. Тези хора, които са били обявени за изпаднали във клинична смърт, но които по късно са били съживени си спомнят осезаемо много подобни преживявания, за периода, в който са били “мъртви”.
Докато много хора ако не и повечето са готови да признаят, че вярват във някакъв вид живот след смъртта, малко са онези, които са склонни да приемат твърдението, че дори по време на нашия физически живот ние съществуваме във два свята по едно и също време – материалния и духовния. И все пак това е и учението на божествения принцип – има невидим духовен свят, който заобикаля този физически, и който се населява от онези, които вече са починали.
Тъй като двата свята взаимно проникват един във друг, духовното “Аз” на човека близо до смъртта може да излезе от тялото му и след това да се върне. Това е същата причина, поради която духовете на Мойсей и Илия са могли да се появят до Исус.
За да започнем да разбираме как бихме могли по едно и също време да живеем в два свята и в по голямата част да не осъзнаваме това, трябва да си спомним, че има много неща, дори в естествения свят, които съществуват отвън обхвата на нашите пет физически сетива, например ние не можем да видим инфрачервената светлина, нито пък рентгеновите лъчи, нито пък можем да чуем звуци над и под определени честоти. Въпреки всичко рентгеновите лъчи и звукови вибрации с висока и ниска честота съществуват. По същия начин макар да не можем да разпознаем духовен свят чрез нашите физически сетива той съществува около нас.

НАУКАТА

Откритията на съвременната наука оправдават това твърдение, докато във по ранни времена учените са смятали, че материалния свят се състои от твърда материя макар и миниатюрна и от парчета материя. Сега те смятат, че не е точно така, по скоро това, което смятаме за материален свят изглежда се състои от невидими модели енергия.
Както професор Рейнър Джонсън от Мелбърнския Университет изтъква във “Великолепие в плен”, “светът на хълмовете и скалите, масите и столовете е за обикновения човек от един реален свят, който не се замисля много. Можем да намерим извинение в материалистическата философия на ХІХ век, която подкрепя това, но откритията на съвременната физика подкрепят известната забележка на Алберт Айнщайн, че цялата тази работа е духовна и е необходимо да се открие къде свършва материята и къде започва духа”.

СУБЕКТ И ОБЕКТ

Прилагайки принципа за полярността можем да заключим, че като противоположност на физическия свят трябва да съществува нещо друго. Както казахме преди Бог създаде всички неща във взаимовръзка субект – обект. Човек като субект има и дух и тяло следователно неговия обект – света също трябва да има двойствена природа. Така както физическия свят е бил създаден като околна среда за физическото тяло на човека, така и духовния свят е бил създаден като околна среда за неговия дух.
Тъй като човек има пет физически сетива за да усеща физическия свят, по същия начин той има и пет духовни сетива, с които да общува с околния свят.
Тези духовни сетива правят възможни такива преживявания като многобройните описани и други като чуване на гласове, пророчески сънища, видения и т.н.
Духът е засят във физическото тяло и той израства във духовното тяло. Ако има физическо тяло трябва да има и духовно тяло (І Коринтяни 15:44). Всеки един от нас съществува във двата свята и се състои от физическо и духовно Аз. Така както физическото тяло и духовното съзнание (което функционира подобно на инстинктите във животните) по същия начин духа на човек си има духовно тяло и духовно съзнание. Духовното тяло е тялото на духа, докато физическото тяло е тяло на физическото Аз. Тъй като духовната форма е идентична със тази на физическото Аз то хората могат да бъдат разпознати дори по техния дух. Когато Исус е видял Мойсей и Илия той всъщност е видял техните духовни тела. Духовното съзнание е централната част от същността на един човек, източника на неговите чувства, интелект и воля. Тук е мястото, където произлизат нашата личност и самоосъзнаване. Чрез духовното съзнание Бог може да общува със нас, да ни вдъхновява и да ни насочва във нашето израстване.
За да можем да оцелеем физически всеки един от нас има нужда от физическа храна. По подобен начин божествения принцип учи, че и нашия духовен Аз има нужда от духовна храна. Такава храна се състои от два вида компоненти – така наречените “елементи на живота”, които идват от Бог, и които включват любов и истина, и “виталните елементи”, които произлизат от физическото тяло.
Тези витални елементи протичат от нашето тяло към нашия дух според това, дали човек живее със словото на Бог и действа според принципите на служене и любов. Така както духа получава витални елементи от тялото и елементи на живота от Бог той става завършен и щастлив.
По подобен начин нашето духовно Аз излъчва духовни елементи към нашето физическо тяло. Един дух изпълнен със божествения идеал, надежда и любов отвръща със здраве и дава сила на физическото Аз. Поради тази причина хората изпълнени със духовен живот често имат нужда от по-малко сън и по-малко храна и като цяло са изпълнени със повече ентусиазъм за живот.
Характера на едно духовно Аз следователно зависи от качеството на физическите ни действия. Ако един човек например е направил нещо лошо спрямо друг или е откраднал нещо или експлоатира някой по-слаб, той несъмнено ще бъде призован да поправи тези грешки по пътя на духовното си израстване. Ако човек не успее да поправи грешно сторените неща докато е на земята, той ще влезе в духовния свят повреден. Насърчението, което Исус ни дава е да изгладим трудностите с нашите събратя преди да предложим даровете си на олтара (Матея 5:21) следователно не трябва да бъде пренебрегнато.

НЕБЕТО И ЗЕМЯТА

Но ако човек пренебрегне това, дали ще бъде изпратен в “ада”. Принципът подчертава, че след физическата ни смърт ние продължаваме живота си във духовния свят на съответното ниво, което сме постигнали по време на нашия живот. Никой не бива изпращан в “рая”, в небето или във “ада”, по скоро всеки човек си влиза във духовния свят на нивото на духовно израстване, което е достигнал на земята. Ние сме онези, които определяме нашата съдба.
Професор Чарлз Уайтхед, философ и теолог от ХХ век веднъж се оплакал, че твърде много християни смятат, че Бог е абсолютен автократичен римски император - може би, но така или иначе според божествения принцип ние трябва да развием разбирането си за сърцето на Бог. Според божествения принцип сърцето на Бог е нежно, чувствително и страда за загубеното доверие и любов.
Божествения принцип обяснява, че всемогъщия Бог не само е източника на енергията, източника и пазителя на живота, а също и бащата на сърцето. Човек трябваше да бъде единен със своя създател и да се създаде близка връзка на родител и дете, приятел и приятел, обичащ и любим, годеник и годеница, но тъй като човешките взаимоотношения хората помежду си имат толкова много конфликти тогава и тяхната връзка със създателя им е осакатена. Макар той да е Бог на любовта всемогъщия Бог може да изрази сърцето си на любов, както желае. Той е ограничен в способността си като човешко същество да получава и да отговаря на тази любов.